Category: искусство

Category was added automatically. Read all entries about "искусство".

СЪБРАНИ СТАТИИ НА СИВРИЕВ

Сава Сивриев
ЕКЗЕГЕЗИ - Из историята на българската литература
Издателство: Карина М
ISBN: 9789541808139
първо издание, 2012 год.
меки корици, 328 стр.
Цена: 11,00 лв

СЪДЪРЖАНИЕ

Ораторското умение във Венецианската реч на св. Кирил Славянобългарски
Откритието на преподобни Паисий Хилендарски
Атанасий Нескович и неговата „История славеноболгарског народа“
Българските мъченици от края на XVIII – началото на XIX век
„О истине“ на св. Софроний Епископ Врачански
Анекдотът в „Митология Синтипа Философа“ на св. Софроний Епископ Врачански
Парите и богатството в „Житие и страдания…“ на св. Софроний Епископ Врачански
„Стихове пиитически“ на Никифор и Иеротей
„Стiхи надгробнiи...“ на Неофит Рилски
За 1-6 глава от Книга Битие в „Краткая священная история и священный катихизис“ на Архимандрит Неофит Хилендарски (Бозвели)
Ханаанската земя в „Краткая священная история и священный катихизис“ на Архимандрит Неофит Хилендарски Бозвели)
„Житие светаго Алексия человека божия“ на Константин Огнянович в някои текстове на Петко Р. Славейков
Псалом 136-и в „Не пей ми се“ на Петко Р. Славейков
Функциите на една романова структура в „Нещастна фамилия“ на Васил Друмев
Вътрешната украса на хъшовските кръчми във Влашко
Чудесното раждане на Чардафона – фреска от Захари Стоянов
Метафори от християнството в „Епопея на забравените“ на Иван Вазов
За християнството, за културата и за лириката
Литературният канон на Възраждането
„Българска христоматия“ на Иван Вазов и Константин Величков и представата за τέχνη в литературната ситуация след Възраждането
Творецът и творчеството в лириката на Иван Вазов
„Ековете“ на Иван Вазов
„Моите песни“ на Иван Вазов
Българските идеологии в края на ХІХ – началото на ХХ век .
Стоян Михайловски и българската преса
Пътува ли Бай Ганьо в Европа?
Метаморфозите на сюжета в разказите на Елин Пелин
Псалом 142-ри в „Под манастирската лоза“ на Елин Пелин
Иван Шишманов и д-р Кръстьо Кръстев за тенденциозното
изкуство
Иван Вазов, Стоян Михайловски и Пенчо Славейков – щрихи към историята на българския индивидуализъм
Скиталецът и времето
Кирил Христов или Пейо Яворов – към историята на един литературен спор
Д-р Кръстьо Кръстев за Пенчо Славейков (Из историята на канонизацията на поета)
Младият Пейо Яворов, четен от д-р Кръстьо Кръстев
Д-р Кръстьо Кръстев за канонизацията на Пейо Яворов
Д-р Кръстьо Кръстев за религията
Модерното повествование в идилиите на Петко Тодоров
Керванджията в „Несретник“ на Петко Тодоров
„Чудак“ на Пейо Яворов
Сънищата, безсъниците или симетрия на аксиологията
„Подир сенките на облаците“ на Пейо Яворов
Тегобата на поезията
Лириката на Йордан Йовков в списание „Художник“
„Френският символизъм“ на Емануил Попдимитров
Eпитетът в „Птици в нощта“ на Николай Лилиев
Психологическият паралелизъм в лириката на Атанас Далчев
Антиномиите в лириката на Атанас Далчев
Бележки за стилистиката на поетическата реч

ЕДИН ВЪЗРОЖДЕНСКИ ЗОГРАФ

Катя Зографова
Забравеният възрожденец Динко Зограф
Издателство: Вяра
ISBN: 9789543217069
първо издание, 2010 год.
меки корици, 48 стр.
Цена: 8,00 лв

Тази малка книга трудно се вписва в традиционните представи за литературни жанрове. Главен герои в нея е един възрожденски Зограф, но това не е изкуствоведско изследване. Книгата не е класическа биография поради безвъзвратната загуба или липса на документи за Динко Зограф, но тя не е и есеистичен очерк. Затруднявам се да й сложа „етикет", но това не е и необходимо. Катя Зографова е писала книга за своя предтеча, на когото дължи фамилията си. Забързано, артистично, с бликаща от всеки ред любов тя е моделирала родословното дърво на Зографите, защото наред с ,,главния герой” на страниците присъстват и неговите предтечи, и потомците му. Книгата може да се приеме като част от нейните „Любовни архиви", в които е екът ала своите пристрастия.

Зографът Динко Кузмов Шишков от първомайското село Караалан, днес Брягово, е много слабо известен в научната изкуствоведска литература. Единствено вездесъщият проф. Асен Василиев му е посветил няколко реда в своята капитална книга „Български възрожденски майстори ". За изкуствоведа, чиято работа е свързана с българското Възраждане книгата на Катя Зографова е извор на извънредно ценни сведения за творчеството на Динко Зограф - тя посочва места, където той е работил и творби, които са неизвестни, а особена стойност имат цветните фотографии на църкви, дърворезби, икони. Всъщност тази малка книга би могла да е основа за една научна монография за възрожденския зограф и резбар.

Без типичната за периода фамилна обвързаност с изкуствата за православната църква, Динко Шишков тръгва по техния тежък и непознат път смело, подкрепян от учители и съратници. Той не принадлежи на никоя от известните художествени школи, но взема по малко от големите образци и майстори на времето, които са му били достъпни. Когато се събере всичко, което е оцеляло от работите на възрожденския майстор, би могло да се откроят по-ясно както неговото своеобразие, така и влиянията, които е изпитал, неговите афинитети.

За мен голямо достойнство на книгата на Катя Зографова е опитът й да извае жив образ на една ярка личност. А това е рядко умение спрямо един възрожденски художник. Днес ние знаем стотици имена на зографи, резбари, строители, златари, понякога са известни и доста техни творби, но нищо повече. Извънредно редки са случаите, в които документи, писмени извори, фамилни спомени, творби помагат да се очертае цялостната личност. Не напразно в българската книжнина има толкова малко монографии за възрожденски художници - ще спомена само имената на Христо Димитров, сина му Захари Зограф и внука му Станислав Доспевски от Самоков, или Николай Павлович от Свищов.

Книгата е изящно оформена, със стилна корица, с добра полиграфия. Бих искала да поздравя Катя Зографова, да й пожелая успехи и да й благодаря за удоволствието от четенето, за проникването в един нов духовен свят.


ЗОГРАФЪТ И МОНАХЪТ

Мария Огойска
Междуписания: Захарий Хр. Зограф – Неофит П. П. Рилски
Издателство: Петко Венедиков
ISBN: 9789549870480
първо издание, 2010 год.
меки корици, 312 стр.
Цена: 15,00 лв

В настоящата книга е представено цялото богатство от взаимоотношенията на Учителя и Иконописеца. Писма представляващи кореспонденцията между Зографа и Неофит Рилски, писма до годеницата му Катерина хаджи Гюрова, както и кореспонденцията на Захарий зограф до и/или от следните лица: Чорбаджи Вълко Теодорович, Игумена на Рилски манастир Йосиф, Хаджи Гюро Христович, Христо Хаджи Гюров, Коста Моровенов, Панайотаки Х., Димитър Костович Каракалфин, Найден Геров, Захарий Хаджигюров, Маврудий Разложанина, Дионисий Лафотис, Игумена на Зографския манастир.


СБОРНИК ЗА БАЛКАНИТЕ

Балканите – многоликите измерения на европейската култура
Издателство: Фабер, Институт по балканистика – БАН
ISBN: 9789544003340
първо издание, 2010 год.
меки корици, 388 стр.
Цена: 20,00 лв

СЪДЪРЖАНИЕ
ВЪВЕДЕНИЕ
ПЪТИЩА И ПЪТЕКИ НА ЕВРОПЕИЗМА
ПЕНКА ДАНОВА.Европа, нейният Югоизток и България в средновековната италианска литература (ХІІІ-ХV век).
АНТОАНЕТА БАЛЧЕВА. Пътят към Европа (Метаморфозите на една идея).
ЛИЛИЯ КИРОВА. Кръстопътят и „Другата Европа" (или преодолими ли са границите между културите)
ЙОРДАНКА БИБИНА. Турската европеизация: духовно приобщаване или синтез?.
ЙОНКА НАЙДЕНОВА. Унгарската литература в системата на другите художествени структури в България.
НАДЯ ДАНОВА. „Малките Балкани" във Виена.
КАЛИНА ПЕЕВА. Правата на жените и еманципацията на обществения манталитет (Сравнително изследване на базата на българския и турския модел)
ZRINKA BLAZEVIC. Early modern cultural transfers and cultural translations in the South Slavic contact zone: the example of Pavao Ritter Vitezovic (1652-1713)
ЕЛЕНА СТАТЕВА. Балканските представи за „другия" през вековете (Аспекти на формирането).
ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВАТА НА ЛИТЕРАТУРНО-ЕСТЕТИЧЕСКИТЕ ПРОЦЕСИ
ЛЮДМИЛА МИНДОВА. „Балканският барок" или за предизвикателствата на стила и мястото
РУМЯНА Л. СТАНЧЕВА. Историческата носталгия в румънската и българската литература
ДЬОЗЬО ТОКАЧ. Литературно общение в епохата на Реформацията (Преводната литература в Унгария през XVI век)
МАЛАМИР СПАСОВ. Балканското се намира в самия център на своето отсъствие?
ФОТИНИ ЯНИС ХРИСТАКУДИ. Някои основни белези на гръцкия символизъм
ВЕСКО ОБРЕШКОВ. Пътеписи за Балканите (ХІV-ХVІІ век) от швейцарските научни архиви
ИЗКУСТВОТО И НИЕ
БЛАГОВЕСТА ИВАНОВА. Когато Изтокът срещне Запада: стилови особености на църковния комплекс „Св. Стефан" в Цариград
ДОБРИНА ЖЕЛЕВА-МАРТИНС. Европейската естетика и художественото градоустройство при планирането на монументалната част на София в началото на XX век -площад „Св. Александър Невски".
МИЛЕНА ГЕОРГИЕВА. Присъствието на чужденеца в българското художествено пространство от началото на XX век - Анна Хен-Йосифова и дружество „Съвременно изкуство" Част II
СПАРТАК ПАСКАЛЕВСКИ. Към проблема за художествения синтез в европейското и балканското изкуство на XX век. Творческите търсения на Марин Големинов, Никое Скалкотас и Харилаос Перпеса
САША ЛОЗАНОВА. Еврейска култова пластика от първата половина на XX век.

МИТРА И БЪЛГАРИТЕ

Александър Хофарт
Митраизмът и древните Българи
С., Тангра ТанНакРа, 2009, 352 с.
серия Българска вечност, 82
ISBN: 9789543780396
Цена: 12,00 лв

Книгата на Александър Хофарт е специфичен и интригуващ поглед на художник изследовател върху материя, обикновено приемана като домен на културолози,
религиоведи, историци, археолози и палеолингвисти. Авторът прониква в духовната сфера на българската древна култура чрез артефактите на материалната култура, често пъти недостатъчно оценени от специалистите. След публикуваните през 2001 и 2003 г. книги „Изгубените кодове на древните българи" и „От звездите към кръста", настоящата монография е сериозен опит за проучване на генезиса на древната българска духовност, претърпяла през вековете значителни метаморфози.

Проф. д-р Георги Бакалов

ГУСТАВ ХОЛСТ, СЮИТА "ПЛАНЕТИТЕ"

Александър Арсов
Густав Холст, "Планетите" и Херберт фон Караян

„Взаимоотношенията” между легендарния австрийски диригент Херберт фон Караян и почти забравения днес композитор Густав Холст са особено интересни, макар че се свеждат до една единствена творба. Това е един от онези особено красноречиви примери как в класическата музика едно и също произведение, в (почти) едно и също изпълнение може да звучи коренно различно. Но преди да ви разкажа за записите, няколко думи за композитора и неговата най-известна творба.

Името на Густав Холст звучи като немско или австрийско, но това е подвеждащо, защото той всъщност е англичанин – роден на 21 септември 1874 г. в Челтъм, починал на 25 май 1934 г. в Лондон. Истинското му име е Густавус Теодор фон Холст, но по време на Първата Световна война частичката „фон” отпаднала поради патриотични съображения. Произходът му се губи някъде из Скандинавия и Прибалтика, но за сметка на това е изключително музикален. Дядо му бил композитор на елегантна музика за арфа в Рига (Латвия), а след като се преселил в Англия станал известен педагог по отношение на този инструмент. Баща му бил органист, пианист и хор майстор, а майка му – певица, така че Густав бил заобиколен с музика от най-ранна възраст и съвсем естествено учел цигулка и пиано. По-късно постъпил със стипендия в Кралския колеж за музика в Лондон, откъдето датира дългогодишното му приятелство с друг голям британски композитор – Ралф Вон Уилямс. През 1905 г. е назначен за музикален директор в девическото училище „Свети Павел”, a две години по-късно – в колежа “Морли”. Тези две преподавателски длъжности той запазва до края на живота си и те всъщност представляват най-съществената му дейност след композирането.

Музикалното наследство на Густав Холст се състои от около 200 творби, повечето от които са повлияни значително от английските вокални и хорални традиции – фолклор, църковна музика, мадригали. Особено известен е с увлечението си към индуския мистицизъм и духовност. Този екзотичен извор на вдъхновение води до създаването на Sita – опера в три действия базирана на епизод от Рамаяна, Savitri – камерна опера, основаваща се на част от Махабхарата и Hymns from the Rig Veda – творба, заради която Холст дори се заел с изучаване на санскрит, защото нямал вяра на преводите от онова време. Въпреки изключително оригиналния си характер (а може би точно заради него), музиката му е почти забравена днес. Нейни изпълнения и записи са сравнително голяма рядкост. Има една творба обаче, която прави изключение.

Густав Холст композира своята сюита за оркестър “Планетите”, опус 32 (The Planets, Op. 32) през 1914-16 г. Тя представлява произведение от седем части, вдъхновени донякъде от астрологията, донякъде от астрономията и митологията. Всяка част има програмно заглавие и е посветена на определена планета (или римско божество, ако предпочитате). Липсват Земята, кой знае защо, и Плутон, която има основателна причина – по онова време все още не е била открита (това се случва през 1930 г.). Първото цялостно изпълнение на сюитата се е състояло на 10 октомври 1920 г. в Бирмингам под диригентството на Епълби Матюс, а първият запис е направен през 1926 г. за HMV под палката на самия Густав Холст. Оттогава тази творба е записвана поне по веднъж от множество велики (и не чак толкова) диригенти – Херберт фон Караян, Ленърд Бърнстейн, Лорин Маазел, Дьорд Шолти (или Солти, или Золти), Зубин Мета, Шарл Дютоа, Джеймс Ливайн, Андре Превен, Леополд Стоковски, Саймън Ратъл, Малкълм Сарджънт и др. Тъй като великата музика не признава стилови ограничения, произведението съществува и в някои доста необичайни варианти, като например аранжимента за синтезатори на Исао Томита или прогресив рок версията на Рик Уейкмън. Днес "Планетите" са не само най-известното произведение на Густав Холст, но вероятно и най-популярната творба на английски композитор въобще.

Сюитата е смазващо грандиозна! Предназначена е за т. нар. четворен оркестър, т. е. всички дървени духови инструменти са по четири, а не както обикновено – по два. Като прибавите към тях шест валдхорни, четири тромпета, три тромбона, туба, еуфониум, съответния брой струнни и най-различни ударни инструменти – включително два (!) комплекта тимпани и доста екзотичните глокеншпил, оркестрови камбани, ксилофон, челеста и какво ли още не – се получава нещо наистина невъобразимо. В последната част има и един твърде странен женски хор... но за него по-късно.

“Планетите” обаче са много повече от събиране на могъщи оркестрови сили под палката на отличник от класа по дирижиране. Астрологията, митологията и астрономията са изиграли своята роля при създаването на творбата, но само толкова. Седемте части представляват седем картини, които събират в себе си невероятни философски и психологически бездни. Въпреки страховитата мащабност и зрелищната виртуозност, творбата притежава и една изключително прелестна и разнообразна мелодичност. Просто не виждам къде някои хора намират прилика с какофониите на Стравински и Шьонберг. Но това е друга тема. Впрочем, всяка от седемте части заслужава поне по няколко думи, защото тяхното изпълнение изисква не само сериозна техническа подготовка, но и една изключително задълбочена интерпретация.

I. Mars, the Bringer of War определено е най-известната част от всички. Сигурно сте я чували. Безспорно това е една от най-дивите, свирепи и зловещи музики, които някога са били композирани. Доминиращият маршов ритъм и преобладаващите медни духови инструменти създават кошмарно реална илюзия за сражение с огромни пропорции, за нещо нечовешко. Или може би точно човешко? Човек би могъл да се изкуши да потърси една своеобразна музикална аналогия с ужасите на Първата Световна война, ако тази част не беше писана преди нейното избухване. Една интересна подробност - част от Mars,... свири дори Джими Пейдж в парчето Dazed and Confused по време на легендарния концерт на Лед Цепелин в Madison Square Garden през 1973 г., който по-късно е издаден като двойния концертен албум The Song Remains the Same.

II. Venus, the Bringer of Peace. Това се казва контраст! Нежна, лирична и мечтателна музика, която няма абсолютно нищо общо с предишната страхотия. Заедно с първата част това е един оркестров вариант на хипарското мото "Правете любов, а не война", което явно е било актуално и половин век преди да се появят първите хипита.

III. Mercury, the Winged Messenger е особено екзотична музика, чиято мелодия винаги ми напомня великолепната симфонична поема "Шехерезада" на Николай Римски-Корсаков. По всяка вероятност заради това свързвам тази част предимно с магическото обаяние на Ориента.

IV. Jupiter, the Bringer of Jollity на пръв поглед е образец на всенародното веселие, преливащо от буйни и жизнерадостни чувства. Под повърхността обаче се крие нещо много повече от елементарната веселост. Забележете втората тема, може би най-красивата в цялото произведение, която се появява към средата в струнните (а малко преди края и в тромпетите). Апотеоз на благородния и обречен копнеж!

V. Saturn, the Bringer of Old Age се смята, че е била любимата част на Густав Холст, според когото "заплашителен часовник тиктака в басовата линия, разкривайки както достойнството на старостта, така и нейните слабости". Това е безспорно най-забележителната композиция от всички части. Началото е съвсем тихо, едва доловимо, с постепенна градацията в динамиката се достига до злокобна кулминация в ужасяващо бавно темпо, която рязко контрастира с лиричния характер на финала. Винаги съм виждал в тази част дълбоко вкоренения, вероятно във всеки един от нас, страх от смъртта, който нараства все повече с възрастта и в един момент се превръща в маниакална обсебеност. А смъртта може би не е чак толкова лошо нещо...

VI. Uranus, the Magician е странна музика. Олицетворение на Апокалипсиса бих казал. (Личи си, че Холст е учил тромбон в Кралския колеж, нали?) Дори малко по-ведрите моменти на тази част са пропити с някакъв особено потискащ песимизъм.

VII. Neptune, the Mystic определено е най-мистичната част от всички. Необикновено тиха, някак далечна и неуловима, тя е единствената, в която има и вокална част - женски хор. Според Холст той трябвало "да бъде разположен в съседна стая, вратата на която да се остави отворена до последния такт, след което бавно и тихо да се затвори". Самият последен такт (само хор, без оркестър) трябвало "да се повтаря докато звукът се изгуби в далечината". Neptune,... е един от онези редки случаи в класическата музика, когато краят е с постепенно замиране на звука - нещо често срещано и лесно постижимо при запис в студио, но доста трудно осъществимо на живо. В онези времена, преди широкото навлизане на звукозаписната техника, тези постепенно затихващи женски гласове, докато човек вече не е сигурен дали въобще чува нещо, вероятно са били наистина мистично преживяване. При малко повече въображение сигурно биха могли да бъдат такива и днес.

През своята 60-годишна кариера Херберт фон Караян дирижира "Планетите" на живо само два пъти - на 22 и 30 ноември 1961 г. във Виенската Държавна опера (Wiener Staatsoper). Интересното е, че това не са концерти, а спектакли. Освен оркестърът на Операта, в тях участва и нейният балет - съпроводен с хореография, костюми и декори, разбира се.

Изпълненията на живо имат един голям недостатък и той е, че се забравят. Записите обаче - не. Караян е направил два на "Планетите", които се различават съществено, защото са с различни оркестри, за различни компании (разбирай "различни тон режисьори") и накрая, но не на последно място - разликата между тях е 20 години. Първият запис е направен през 1961 г. с Виенската филхармония за DECCA, а вторият - през 1981 г. с Берлинската за DG.

На пръв поглед разликата е чисто техническа. Новият запис е от зората на дигиталната ера и звучи кристално чисто, много по-добре от стария, макар че като за 1961-ва той е отличен. На втори поглед (или по-скоро слушане) изпъкват разликите в интерпретацията, които не са кой знае колко много, но в значителна степен променят характера на творбата. Явно през тези 20 години виждането на Караян за "Планетите" е претърпяло една своеобразна еволюция. "Виенският" запис е значително по-мощен, с много по-агресивен и остър звук. Медните инструменти приличат на огромен нож, който просто ви прерязва главата на нивото на ушите. За разлика от него, "Берлинският" запис, макар че на моменти прилича на звуково цунами, е един значително по-задълбочен и философски прочит. Техническата му прецизност е само едно допълнително предимство, което дава възможност да се усети цялото звуково богатство на оркестрацията.

Днес, почти 90 години след написването си, "Планетите" се радват на неувяхваща слава. По всяка вероятност причина за това е огромният им интерпретаторски потенциал, ако мога така да се изразя. Той им дава възможност да преодолеят изпитанията на времето чрез много, различни и стойностни интерпретации. Двете на Херберт фон Караян са само малка част от тях, но която и да изберете - няма да сбъркате. Най-добре и двете. Приятно слушане!


Gustav Holst - The Planets Op.32 Jupiter




Gustav Holst - The Planets Op.32 Mars, the Bringer of War




Gustav Holst - The Planets Op.32 Neptune, the Mystic




Gustav Holst - The Planets Op.32 Saturn




Gustav Holst - The Planets Op.32 Uranus, the Magician




Gustav Holst - The Planets Op.32 Mercury, the Winged Messenger




Gustav Holst - The planets - Venus the bringer of Peace